Welcome to WordPress. This is your first post. Edit or delete it, then start blogging!

Фейк Карл пише, че след работа прибира асистентите си в хладилника, за да не хващат мухъл. (Това е толкова demode, знаете.)
Осем часа на ден и аз съм в хладилник.
По обед чета автобиографията на Тим Бъртън и ям хляб поръсен със сол и зехтин.
А вечер стъпвам върху slow jamz.

най-доброто от тази седмица

Boys of Paris Fashion Week SS2011 from Justin Wu on Vimeo.

Мъжът има нежна кожа.
Толкова нежна, че все ти се ще да я докоснеш.
Красотата на спящия мъж е трудна за описване на който и да е език.
Мъжкото свирене с уста изобщо не мога да го сравня с нищо.
Топките – това е островът на съкровищата.
Там има едно такова място – направо ти хвръква шапката.
Виждали ли сте някога очите на мастурбиращ мъж?
Сухи сълзи ги изпълват.
Виждали ли сте някога как яде мъжът? Усещам бучка в гърлото от тази гледка.
Обичам, когато гол мъж се реши в банята пред високо цяло огледало.
Сресва назад мокрите си коси.
Това е класа.
Обичам да си слага на страните леко нагарчащ парфюм, а леко да се подсмихва.
Не съм любител на миньорските страдания, но харесвам мъжа с леко замърсено лице.

via ju
———————-
този август ме изпили.
слънцето, питиетата, залезите, литрите изгълтана морска вода, минутите край онзи огромен басейн в планината, мацките по бански, хилядите секунди, в които мислех, че всеки момент ще се удавя, секундите, в които мислех, че главата ми ше се пръсне – от радост, скука, еуфория, досада, красота, умора.
минаха осем месеца.
все още се чувствам като sms, който чака да бъде изпратен.
или като удавник, който не може да си хареса сламка, за която да се вкопчи.
като алиса в дупката, която ту пораства, ту се свива.
като в книга-игра, зациклила на откъс с 4 изхода…

Току-що я приключих. Със затаен дъх и изпотени пръсти на последната седалка в закъсалия на пл. Македония трамвай. Привечер около 7, нажеженият град връща жлъчката, с която слънцето го е заливала през целия ден.
Възможно е Кучка да ви стегне за гърлото, да ви досади, да ви разчувства, да ви погнуси или възбуди. Мен ме накара да изпитам и петте. Някои я сравняват с първите романи на Ървин Уелш. Но единственото общо е, че и при Уолш, и при Уелш историята се случва на улицата и в клубовете. И дрогата. Толкова. Кучка е написана от жена и е хубаво, че това си личи. Заради контраста в характерите и онова, което им поднася живота.

Понякога когато усетиш/преживееш нещо изключително, за момент (или повече) ти се струва, че вече спокойно можеш да умреш, защото си се докоснал до съвършенството. Eаu De Fleurs Lavande на Chloe ме хвърля в подобно настроение всеки път, когато го подуша.

Тя е полякиня и води блога си на полски. Има медено-руса коса и прическа, която ако имах права коса, моментално бих усвоила. Стилът и е готически, момичешки, но винаги свеж, въпреки любимите й тъмни тонове. Enso е единственaта блогърка, която пише на език, който не разбирам и въпреки това следя.

*да се целуваш/щипеш/облизваш ухото/държиш за ръка на обществени места, без да се притесняваш, че “някой” може да ви види
*да заспиш в него без преди това да си слушала как той обяснява по телефона, че е някъде, където не е
*да се събудиш в него без да гледаш часовника
*да гали голите ти крака докато сте най-отпред на светофара
*да пробваш мъжки дрехи пред него и да виждаш възхитената му полуусмивка
*да планирате заедно уикенди, вечери
*да няма нужда да водите разговори на тема кой от двамата рискува повече
*да можеш да го покажеш на всичките си приятели и познати
*да излезеш на светло… да парадираш
*да се усамотите в ъгъла на препълнена зала
*да се целувате демонстративно

Обожавам мъжки дрехи.
Чувствам се силна, забележителна и понякога по-секси отколкото ако съм в къса рокля без ръкави.
Нови две сака от Mango от днес са в бойна готовност за първия ми работен ден следващата седмица.
Power is sexy.

юни, Лондон, Рени:
You could say that the woman’s life was made for fantasy.
Al those idle hours, the boring repetitive jobs that her hands do automatically, the endless opportunities to reflect, construct and reconstruct…
In a sense we were born to dream, to stay at home…
It is how most of men dream of us.
Even today’s superwoman who leave the house to go to work has at least as much opportunity for the odd idle fantasy as the man at the next desk (and much more natural talent and practice at it) – the tedious undergorund rides, the dull business conferences, hangover days when you just can’t concentrate on anything except the erotic possibilities of the boss’s moustache, the provocative way the new account executive dresses, last night’s abandoned fuck with Harry, the prospect of tonight’s with George.
The most significant thing I have discovered about my fantasies is that they are far more exciting as fantasies than as reality.
They’re fun to share but once shared , half their magic, their power is gone.
They are sea pebbles upon which the waters have dried.
Is that a mystery?
So we are all…

глад.
и бяс.
тръгвам си от апартамента рано сутринта.
предната вечер сме гледали taxi driver, той ме е хранил с лазаня, после ме е избутал от любимото кресло и сме заспали към 4 сутринта.
събуждам се в 8 с ръцете Му около мен.
отварям очи и разбирам, че е било просто сън.
малкият спи на другия край на леглото сред индиговите си чаршафи.
още сънува.
още е в неговото happy place.
но аз съм будна и пак съм тук.
пак трябва да бягам.
от Неговите ръце, от които щом затворя очи не мога да се измъкна.
обличам се бавно, излизам на терасата, слънчева утрин, гледам го, сядам до него, продължавам да се обличам.
той се разбужда, протяга ръка върху бедрата ми.
и той сънува нечие чуждо тяло, от което се опитва да избяга.
в тази малка симпатична стая ние сме като съкилийници/свидетели/съучастници в престъпленията на любовта.
става, сънено включва компютъра и сяда.
прибирам една ябълка в чантата, разсеяна целувка и тръгвам доволна по улицата.
след няколко дни се качвам на мотор за първи път.
в един подлез той натиска газта рязко, душата ми слиза в петите, той си мисли, че ме е страх.
като всички онези женички, сядали преди мен на тази седалка.
всъщност си предствям как литвам от седалката и се размазвам на парчета.
представям си как кръвта ми попива в асфлата, а главата ми с каската тупва на предното стъкло на някоя баничарка.
и ми става леко.
точно както онзи мартенски ден, когато пътувахме за пловдив и ни спряха за превишена скорост.
докато в страничното огледало наблюдавах движенията му на диво животно, приближаващо се към смотаните катаджии, изведнъж в ума ми нахлу друга картина: смъртноуморен тираджия заспива на волана и отнася колата му, мен и всичките ни планове.
възмездието се стоварва и слага край на безумието, което ние нямахме сили да прекратим.

Някои от вас знаят, че минавам през труден период, но същите тези хора знаят колко много ми помагат и как не бих се справила сама без тях.
Ако си бил в подобно състояние, знаеш, че най-опасни са моментите, когато човек остане сам.
Тогава цялата машинария по самонавиване и фабрикуване на кофти мисли се отприщва и не се знае докъде може да се стигне. За тези моменти има три жизненоважни неша, без които не бива да оставаш: физически активности (разходки, танци, фитнес, тичане – в огромни количества, докато единственото, за което може да мислиш е колко ти е горещо или как всеки момент ще припаднеш), филми и Музика, естествено.
Тя трябва (позволете ми да подчертая трябва) да е:
енергична
и
позитивна (тук вече 2/3 от фонотеката ми отпадна),
или с други думи – да те кара да тичаш, скачаш, в някои случаи беснееш, за да изтощиш до краен предел онова малкото вътре, което те яде.
И не си помисляй за алкохол.
Консумирането му се допуска само в компанията на добри приятели и парчетата от survival kit-a.
Ето го и моя:
1. The Timewriter – So free
2. Martin Solveig – Someday
3. Alicia Keys – Love is Blind
4. Cheryl Cole – 3 words
5. Cheryl Cole – Parachute
6. Kelis – 4th of July
7. Kelis – Emancipate
8. Nek – Cielo e terra
9. N.E.R.D. – Spaz
10. Pier Cortese – Grazie
11. Jamie Cullum – I’m all over it
12. Christian Falke feat. Robyn – Dream On

Тя е най-успялата жена за своето време, той е най-значимият композитор.
Срещат се в Париж и цитатът на Анна Ахматова в началото на книгата казва всичко: Няма мъж любим да ми стане, ала пир такъв ще настане, че ще стреснем двайстия век.
Историята на любовната афера между Игор Стравински и Коко Шанел.
Когато се срещат, двамата са над 35, той има жена и 4 деца, тя е в траур заради голямата си любов, загинал в катастрофа, и цяла Европа вече е в краката им.
Това обаче не се оказва пречка да започнат бурна връзка, която изправя на нокти цялото общество.
Не знаех, че между Стравински и Шанел е имало такава история и ми стана любопитно да прочета книгата.
Тя обаче е написана леко блудкаво и с фокус най-вече върху чувствата на героите, а за тях можем да се досетим и сами.
С нетърпение очаквам едноименния филм, който би трябвало да излезе по кината следващата седмица.
В ролята на Стравински е Мадс Микелсен, а Коко се играе от Анна Моуглалис – на това му казвам каст!
Успях да изгледам половината от филма и със сигурност го намирам по-добър от книгата.
Къщата на Шанел в провинцията, където тя кани семейство Стравински и където се разиграва съществената част от аферата, е уникална.
В книгата е описана през погледа на съпругата му, която вече подозира какво се сучва между тях и с откровена ненавист разказва за черните лакирани капаци и минималистичните цветове в интериора. Аз си спомних за къщите на японските аристократи от миналото, заляти в черен лак.
Страхотен контраст с лудницата, която се случва между двамата.

Ужасно силно и адски близо не е книга, която да четеш, докато похапваш черешки.
Защото от нея ти присяда.
Не непременно в лошия смисъл.
Това е книга, която през два реда те хваща за гърлото.
Преди време разглеждах щанда със съвременна литература на английски и тази корица ме грабна. После се сетих, че това заглавие съм го срещала някъде и нещо ме беше впечатлило.
Разгледах, позачетох се, попаднах на бели страници, снимки на различни предмети, страници само с по едно изречение на тях, текст, чийто букви се сгъстяват, докато стане невъзможно да се чете…
В последствие се оказа, че това е цял вид техника на писане, известна като visual writing, чиито ефект, много ясно, е да подсили гласа на автора.
Докато я четях на английски, се оказа, че Унискорп са я издали на български.
Така че ако ви мързи, купете си българския вариант, макар че и в оригинал е написана изключително семпло и красиво и се възприема без усилия.
Може и да ме е намерила в точния момент, но тази книга оцвети едни от най-сивите ми сутрини напоследък.
Когато личният ти живот е каша и ти се струва, че имаш най-ужасната работа на света, подобна книга връща вкуса към живота.
Или поне ти вдъхва сили.

We stopped laughing, I took the world into me, rearranged it, and sent it back out as a question: Do you like me?

Дори и в Пловдив има дни, в които вали непрекъснато, като например днешния. Удобен момент за малко егомания.

Шапка Benetton, тишърт Zara, панталон Pull and Bear.
Панталонът е много симпатичен, с италиански джобове и стесняващи се крачоли. Вързва се перфектно със светли Converse. Подходящ аксесоар – малка яхта. Хах. Минус: крачолите в глезените са повече от тесни. Не обличайте, ако ви предстои среща, в края на която ще се събличате. В най-добрия случай ще псувате наум, докато любимият ви целува по гърба и леко ви се присмива, както си се мъчите с проклетия крачол.

Рокля H&M, колие Promod.
Единствената дреха, която донесох от Италия. Взех я, защото нямам нищо тип little black dress, а и честно казано, заради одобрителните погледи на момичетата в магазина. От една страна може да бъде много приятна за работен ден в съчетание с фин черен чорапогащник, пантофки с капси и сако, от друга страна може да е покъртително секси с лека дълга жилетка и смъкнати велурени ботуши на бос крак.

Топ Tally Weijl, пола New Yorker, очила Urban Outfitters, колиета Mango и New Yorker.
Според мен – идеална фестивална униформа за място тип Glastonbury…

… и за място тип Coachella.

Alicia Keys – Doesn’t Mean Anything from Helser on Vimeo.

ето така ще загинем.
в безименна хотелска стая.
дори няма да има прощално чукане.
романтичният уикенд ще прерасне в горещо сбогуване, за което ще пишат във вестниците.
никой не принадлежи на другия, но толкова искаме да се притежаваме.
забравяме себе си само по време на секса.
иначе всеки от нас дърпа в неговата посока, воден от неговите си страхове.
“аз мисля, че ти няма да се справиш с мисълта за…”
“не мога да приема, че ти…”
“как да те накарам да разбереш, че…”
докато аз не спомена името на един ангел хранител, който отскоро живее на рамото ми. it’s time to see the love you give is killin’ me and i wanna live… i have angel on my sholuder but a devil in my head…

от тихата низина на пиза поемаме към планините и облаците. слънцето на провиницята остава зад нас.
винаги зад нас.
показалецът ми следва широките жълти линии на картата, покрай морето, но то не се вижда.
на север към генуа и после по националките към торино.
прекрасните италиански магистрали са затворени бетонни улеи и пейзажът наоколо ти убягва.
виждаш хълмовете, на всяко било задължително има стара красива църква или манастир.
малко под тях къщи.
най-долу тече трафика.
торино ти вдъхва спокойствие.
пак надвечер, пак задръствания, но дори в тунелите има цветя. всички булеварди са еднакви – четири платна, по две локални и между тях внушителни дървета.
гледам как в предните стъкла на автомобилите, обсипани с малки капчици, се отразяват клони.
аз съм маймунче – искам да се покатеря по тях, да се вкопчи в дънерите и да не сляза никога.
вече сме в 21 век – модерни сгради, оригинално улично осветление, странни паметници, графити, супермаркети карфур, университети.
хостелът ни е на тиха малка уличка срещу някаква изложбена зала.
чичото управител, закръглен енергичен италианец, знае само 4-5 думи на английски, но когато ме вижда, грейва и казва: la splendida tanya!.
иде ми да го прегърна.
трябва да намерим стадио олимпико, където в неделя ще играят ювентус и парма – причината за цялото пътешествие.
не след дълго стигаме до парк, в чиято периферия е стадионът. сякаш целия град и излязал да тича след работа.
всякакви хора подскачат по алеите.
най-впечатляващи са дядовците с коремчета и с мускулести крака на професионални футболисти.
никой не стои по пейките да пие бира и да яде каквото и да било. тичат все едно се готвят за маратон.
рано сутринта отново към планините, зад тях ни чака монако. завои, тунели, китни алпийски хижички, шикозни ретро селца с шикозни малки светофари, тук-таме снежец и все по-нагоре. докато зад един завой не изскача морето.
заради височината прилича на цунами, което след минути ще се стовари върху нас.
постепенно се спускаме.
срещу нас е магистралата генуа-ница на 80% разположена във въздуха – естакадите се редуват с тунели, долу свети морето.
а някъде отвъд е африка…
монте карло е кремави улици, забележителни коли, ухания на парфюми и сладкиши.
плажът е пуст, италиански камериерки пият кафе за 3 евро в свободния си ден и наблюдават как бледи англичанчета по карирани ризки и wayfarers правят жабки във водата.
има нещо във въздуха тук.
не мога да определя дали е скука или очакване.
един крайморски град извън сезона и седмица преди формула 1.
до 10 вечерта сме се прибрали у дома, тоест торино. решаваме да пробваме пицарията, която чичото от хостела ни препоръча.
намираме си маса до голяма фамилия, празнуваща рождения ден на бабата – с миди и бяло вино.
хапваме салата, пици, вино, ягоди със сладолед и забравяме кои сме, от къде идваме, къде ще се върнем.
в изложбената зала срещу хостела има някакво ъндърграунд фешън събитие: влизаме, разглеждаме, правим се, че знаем защо сме тук, обувките nicholas kirkwood и чантичките alexander wang ни гледат с прикрито любопитство, след литъра вино в пицарията, отиваме да поздравим диджея – кукла, увита в бял чаршаф и стегната с черно тиксо.
на другия ден пак магистрали, пак каси, пак autogrill.
посока милано – the soulless city.
отиваме само, за да не ни е яд, че сме го пропуснали.
градът без душа обаче е топъл, слънчев и почти без задръствания. сан сиро дреме, заобиколен от празни паркинги. центърът гъмжи от шопинг маниаци.
хващаме първата малка уличка с църква в дъното.
в ляво малка книжарница и възрастен господин, който прави и продава красиви кожени бележници.
има поне 50 вида, след половин час откривам моя – червен, а4, ароматът на кожа пълни със слюнка устата ми.
питам дали има в друг цвят.
не си падам по червеното.
оh, no, signorina, the leather is very difficult to color, предлага ми само черно.
усмихвам се и взимам червения.
после само хора, магазини и слънце.
ако в този град има останала някаква душа, тя е в онази книжарница, и аз вече нося част от нея в чантата си.

p.s. снимки няма. използвайте въображението си

флоренция-пиза-торино-монако-милано

тръгвам на това пътуване, за да изляза от кожата си.
пъхвам се в черната вектра с любимото си патешкожълто одеялце, стягам колана и левитацията започва. километри нагоре напред в стратосферата.
глупава малка принцеса, на която й е писнало да опитомява.
вкопчвам се в зеленината, която след ниш, започва да пъха клони в очите ти.
топя се и се сливам с нея и спя.
събуждам се онова buongiorno, което чух за първи път точно преди десет години. на няколко километра
от триест.
върху нас се изливат тонове дъжд.
виждам само мигащия зелен кръст на близката аптека.
не спира да вали до флоренция.
влизаме в този град към 7 вечерта при адски задръствания, без карта, без gps. the old way.
преди десет години слязох край арно пред зелените й хълмове и вили и кипариси, оживели от пасажите на майкъл ондаджи.
знаех, че ще се върна и години наред тя беше в съзнанието ми – флоренция при залез слънце, сребърната арно, пълзяща около хълмовете, лястовиците над понте векио, зеленикавата статуя на козимо медичи, цветята на уфици…
сега слязох на едно задръстено кръстовище с миниатюрна карта от google maps под проливния дъжд и хванах първия пич, който срещна погледа ми.
scusi, do you speak english.
разбира се, че говореше.
проговори още щом ме видя.
палацо векио, арно, давид бяха някъде наблизо, но за десет години проумях, че хората са по-важни от историята. бях тук.
после се показва хостелът.
вилата на хълма, градината, сводовете, фреските.
само хана с книгите и караваджо с плочите липсват.
този град винаги ще остане Града на английския пациент.
всеки площад със статуя в представите ми е украсен с цветя, чакащ пристигането на американските войници, докато в другия край отстъпващите германци палят мостове и заравят мини край кипарисите.
на сутринта в 7:30 отварям дървените зелени капаци, градината се дави в мъгла, въздухът е течен, плуваш в свои води като в утроба.
ние сме в утробата на флоренция.
спускаме се към чентрото, към арно. спомням си карлица марго и броджиите (нищо че там историите се случват в париж и рим).
представям си колко прободени, отровени, удушени тела са били изхвърлени в тези древни реки, за да бъдат сега всички тези автобуси с азиатци, британци, италиански ученици тук.
някъде по витрините на старите книжарници виждам гравюра на данте и три красиви момичета.
в този момент градът не би могъл да бъде по-готически.
отичащата се вода, сивото небе, лъскавите плочи.
вдигам очи към балкона на палацо векио и почти виждам онзи нещастник, който преди 5 века обесват на собствените му черва именно на този балкон заради заговор срещу медичите.

когато на другия ден тръгваме, се спускаме по южните склонове на града, посока сиена.
там са гъзарските вили, камерите, виещите се улички.
съвсем леко напомня санта моника.
земните цветове на къщите и оградите, вечните зелени капаци, красивата тъмнокафява дървена дограма на прозорците не ни позволява да забравим, че сме в тоскана.
там вътре върху мраморни масички дими кафе, дремят котки, ръце с дълги пръсти разгръщат последния vogue, поднасят цигаре към плътни сухи устни, боси крака стъпват по тъмен мрамор и потъват в тежки арабски килими.

в пиза кулата се крие зад две огормни катедрали извън града сред безкрайно зелено поле.
сякаш си повдигнал завесата на imaginarium-a на др. парнасус.
но все още стъпваме по земята, затова сменям мокрите велурени ботуши с конвърс и пия горещ чай в mc cafe, докато същата la torre pendente ми кима през прозореца.

чула съм не един и два иронични коментара относно “флоралните мотиви”. признавам, че и аз съм била доста снизходителна към тази тенденция. до тази пролет. фактът, че 80-те с тъмните (лъскави) клинове, плетени туники, черни/сиви сака, които ни бяха завладели зимата, отстъпват на хипарските 70-те (за справка – The Sartorialist, Face Hunter, Garance Dore) с бежовите палта, шапките с широка периферия, меките цветове и… флоралните мотиви, ми действа доста освежаващо.
най-приятно малките цветчета стоят на рокля. затова още преди доста време се улових, че вместо по тесните тъмни рокли a la femme fatale се заглеждам по свободните, изключително женствени и не по-малко секси рокли на цветя.
почти веднага обаче лъсна големият проблем – всички подобни модели изглеждат ужасно долнопробно. независимо дали Zara, Bershka, Mango, Stradivarius… поне това са магазините, които успях да прегледам на първо време.
явно ще се наложи тарашене на добрите стари малки магазинчета из центъра на пловдив и софия, които никога не са ме разочаровали. за разлика от еднообразните скучни витрини в моловете.